Че много от китайците харесват люто, знаех още преди да дойда тук. Първите ми срещи с местната кухня потвърдиха това, и като любител на пиперливите манджи нямах търпение да опитам всичко, което ми попаднеше пред погледа и имаше в названието си йероглифа „ла" (辣) – люто.

Та седим един ден около голяма кръгла маса – аз и десетина китаеца. Поканиха ме като жест за свършена услуга и нямаше как да откажа, все пак „на маса" тук бариерите падат най-лесно и се създават най-добрите приятели. Въртим стъклената поставка за ястията в средата и всеки протяга клечки към любимото си. От дясната ми страна седи младо момче, което гледам как при всяко завъртане на поставката отбира все ястия, в които лютите чушки са основна съставка.

„Да не си от Съчуан?" – опитвам се да подхвана разговор.

„Как позна!" – вдига учудено вежди момчето и по лицето му се изписва широка усмивка.

„Гледам, че все люто отбираш. Знам, че съчуанската кухня е известна с пикантните си гозби и предположих..." – правя удоволствието на момчето отсреща, което всъщото време се протяга и сипва с лъжица върху купата си с ориз няколко хапки пиле „кунпао" – едно от най-прочутите съчуански ястия, в което съотношението между пилешко и люти чушки е 1 към 5.

„Знаеш ли – продължава след минута момчето, отпивайки глътка бира, вероятно да притъпи огъня в устата си – не помня у дома в Съчуан да не сме яли люто. Ако не е люто просто не ми е вкусно".

„Добре, а не ти ли влияе на стомаха. Всеки у нас ще ти каже, че да се яде прекалено много люто води до проблеми – гастрит, ядва, кой знае още какво" – намесвам медицински доводи в разговора, а момчето ме гледа неразбиращо и добавя мъдро: „Това за стомашните проблеми са празни приказки. Ям люто, откакто се помня и нищо ми няма."

„Сигурно е така, и аз харесвам пикантно, но съчуанското люто поякога ми идва в повече", заключавам, а момчето продължава със следващото блюдо от родната му провинция – пържен зелен боб с кайма и люти чушки. А, да, и с лютиво-киселата супа, на която бях толкова голям почитател в България но от която тук едва успявам да преглътна няколко лъжици. Толкова е лютива, че чак киселото се губи.

И както се казва, за всеки влак си има пътници. Така и в Китай има хора, които не изпадат в особен възторг от лютиви блюда, и такива – като моят приятел от Съчуан или хората от Хунан – които без люто не сядат на масата. В Пекин и въобще в Северен Китай лютивите манджи не са на кой знае каква почит, тук хората наблягат повече на спагетите. За почитателите на лютото обаче в столицата, а вероятно и в другите големи градове, има една верига ресторанти, на която още името подсказва, че там ги очакват наистина „горещи" кулинарни изживявания. Недалеч от дома ми има такъв ресторант, чийто интериор и екстериор са решени в доста нестандартния за подобни заведения черен цвят, а над входа му стои марката – „Мала йоухуо" (麻辣诱惑) или „Лютиво изкушение". За да обяснят на евентуалната клиентела предимствата на пикантните ястия, мениджърите на ресторанта са сложили реклама, в която на фона на голяма купа супа, в която личат основно лютите чушки, пише: „Ние създадохме нов стандарт за морска храна, нов стандарт в подбора на продукти, нов стандарт в изполозването на олио, нов стандарт в подготовката на продуктите, нов стандарт в приготовлението на храната, нов стандарт в отделянето на мазнините". И ако човек не си зададе въпроса защо логото на веригата е люта чушка, от тази реклама със сигурност би останал с впечатление, че става дума за храна, която е последната дума на здравословната кухня – риба, калмари, скариди, олио, което се използва само веднъж и не е половин педя над самото ястие, подбрани продукти, без мазнини за стилна фигура... Менюто на ресторанта обаче е впечатляващо с набиващата се на очи липса на нещо, което не е люто... И ако откриете нещо подобно, то най-вероятно ще е напитка или десерт.

Рабира се, всеки тук знае какво се предлага в „Лютивото изкушение" и, признавам си, много от блюдата наистина оправдават името на веригата. Управителите пък са се погрижили всеки клиент да си направи сметката каква доза люто може да поеме и до името на всяко ястие в менюто фигурират една, две или три малки чушлета, показващи степента на лютост.

Разказът ми за китайските люти ястия обаче няма да е пълен, ако не ви разкажа на какво станах свидетел при един обяд в този ресторант. На съседна маса седяха възрастни мъж и жена, а край тях обикаляше около 2-годишно дете, очевидно техен внук. Основното ястие, което си бяха поръчали бе нещо подобно на супа от цял шаран, сервиран в метална, голяма колкото леген, купа. Хората си говореха, наслаждавайки се на храната, и от време на време, жената привикваше хлапето, взимаше парче риба от легена и го пъхаше в устата му, а то щастливо продължаваше да щъка наколо. На излизане минах покрай масата им и хвърлих едно око към купата, от която се подаваше рибешкия скелет, а върху покритата с червено лютиво олио повърхност, плуваха червени люти чушки и лют съчуански пипер. Май приятелят ми от Съчуан наистина бе прав като каза, че първото нещо, което е пробвал след майчиното си мляко е било люто.

Тодор Радев

todor.radev@gmail.com